След първите 3 интензивни месеца на създаване на съдържание и писане на статии, палачинката се обърна и видях другата, “тъмната” страна на поддържането на блог.
3 месеца без 1 написан ред. Без никакво съдържание в блога или в социалните мрежи. 3 месеца смяна на фокуса и приоритетите.
Или почивка от пренасищане.
И това не е нещо непознато за моята динамика и начин на случване на нещата. Енергията идва и си отива. Приоритетите се променят. Ежедневието се адаптира. Аз го адаптирам и променям, както е най-добре за мен.
И няма нужда да се оправдавам пред себе си или пред теб. Просто това е реалността, която му дава уроци и ме доближава до по-себеосъзнато аз.
Ето три урока, които в момента ми се струват най-ценни от ситуацията.
Урок №1 – Да съм адаптивен е ценно, което в процеса на писане премина повече в “да казвам “не” е безценно”
Понякога дневният ми ред се променя за секунди или минути. Решения, които съм взел преди време стават актуални и започват да оказват своето влияние.
В тези ситуации не мога да се самосъжалявам или вайкам за решенията, които съм взел и са звучали като страхотна идея.
Ако сега чувството не е същото и се усеща повече като тежест и не толкова като “нямам търпение да се случи и да дойде този проект или задача”, просто бих внимавал повече, когато казвам “да” на бъдещи проекти или покани. Бих погледнал по-отдалече и по-глобално на ситуацията и текущите или бъдещите приоритети в живота ми.
И ако едно искрено “не” може да ме предпази от тежки моменти и ситуации на промяна и адаптация в бъдеще, то със сигурност ще го изполвам по-често. Вече го използвам по-често.
И все пак, какво да правя, ако вече съм се качил на влака:
Адаптирам програмата си, променям приоритетите, плащам си цената, която идва с отговорността на решението и се возя на влака, докато не стигне моята гара.
Ако не го направя, рискувам да не бъда вече предпочитан пътник за бъдещите влакове, които минават покрай мен.
Урок №2 – Не всичко е на всяка цена и винаги трябва да се случи така, както съм го планирал
Когато си правя план за нещо и за това как искам да се случи най-добре спрямо моя график, в 95% от случаите това не е така.
Винаги се случва нещо, което не можеш да контролираш, като например:
- промяна в графика на човек в екипа ми (която не мога да предвидя или избегна)
- промяна в работната динамика и излизане на повече работа, проекти или спешни пожари, които трябва да се изгасят
- просто спад в енергията, мотивацията или промяна на емоционалното възприятие към това, което съм започнал
- възможност, която толкова силно ме привлича емоционално и енергийно, че просто не мога да откажа
В тези случаи, най-ценното, което мога да направя е:
Да не се самобичувам, самосъжалявам или упреквам, че не съм направил нещата, по начина, по-който съм ги планирал.
Напълно нормално е и няма нищо лошо в това.
Животът е толкова динамичен и променлив, че просто трябва да се адаптирам, а не да се вкопчвам сляпо в това, което преди 1-2-3 месеца или година съм смятал, че е правилно за мен.
Сядам, ревизирам какво се случва, какви са новите променливи в уравнението и как може да се завърши проекта с новите условия, ресурси или срокове.
Алтернативата е да правиш всичко сам, да не работиш с хора или екип, да не делегираш, а да имаш (въображаем) “контрол” върху ситуацията. И да си уверен, че всичко ще стане перфектно и много по-добре ако си го свършиш сам.
Не! Това е товар, който съм носил дълги години. Нездравословен товар, който ми създаваше усещането за това, че съм полезен, че съм незаменим и че правя всичко много по-добре от другите.
Товар, който те бави по пътя ти към усъвършенстване и развитие. По пътя в това да станеш “екипен играч” и да постигнеш много повече.
Урок №3 Никога не е късно да се върна, към това, което съм прекратил или изоставил
През кратката ми “кариера” на активно спортуване и участие в национални и международни състезания, динамиката ми беше следната: започвам да тренирам януари-февруари сериозно.
Готвя се за състезания, започвам да се състезавам от март до август-септември.
Мотивацията е висока, динамиката е страхотна. Всичко е супер, но с годините разбирам и осъзнавам, че когато се отдам продължително време само на едно нещо, в един момент идва изчерпване, пренасищане и умора. Просто тренирането и състезанията се превръщаха в задължение, а не в удоволствие.
Което донякъде може да се идентифицира или нарече дори и като “бърнаут”.
В тези моменти просто спирах и не исках да тренирам, да се състезавам и да се готвя продължително. Нямах ни най-малкото желание да продължа и надградя това, което съм постигнал до тук. И тук говоря за ориентиране – спорт, в който нямаш еднообразие и скучна повтаряемост.
След това пренасищане идват следващите 3-4 месеца – 0 тренировки, 0 интерес към спорта.
Имах нужда просто от почивка, ново занимание, нови предизвикателства, с които не съм се сблъсквал. За да ми е интересно и различно.
Този принцип съм го установил и в работата си. Каквото и да правя, то със сигурност трябва да е разнообразно и ново след определен етап, за да внеса нова енергия в ежедневието си. И това не значи всеки път да сменям работата, а просто да добавя нещо, да махна или да променя.
Изводът:
Баланс и присъствие на различни и разнообразни дейности в ежедневието ми, без някое от тях да взема 100% от вниманието и енергията ми.
И няма проблем да спирам, да прекъсвам и в един момент да се връщам с нова енергия и нов поглед към това, което съм започнал отпреди.
Както е сега.
Има шанс, нито един от тези три урока да резонират с теб. Или пък може да се припознаеш в 1 или 2 от тях – днес, или за ситуации преди време в живота ти.
Пиши ми и сподели, ако се припознаваш в някоя от ситуациите по-горе. Ще се радвам да разбера твоята динамика, решения и полезни изводи в подобни ситуации на оттегляне.